Училище за търсачи

"Светът е пълен с разни неща и наистина има нужда някой да ги потърси и намери.
Именно това правят нещотърсачите." - Пипи Дългото Чорапче
Петък, 06 Юни 2014 16:36

Способността да се свържеш емоционално с другия

В свят с толкова силно развиващи се комуникации, способността за емоционална връзка с другия се оказва все по-голям лукс. Приятелската подкрепа се засвидетелства чрез вдигнат палец и стиснати в юмрук пръсти, вместо с протегната ръка. Децата играят с машини, вместо с други деца. Съпрузите са се вторачили всеки в екрана на собствения си лаптоп, вместо да отидат заедно на кино. Моряците замениха секса с проститутка с виртуален секс (така не им се налага да виждат и пипат друг човек). А самотните дами все по-често предпочитат да си купят вибратор пред това да си намерят любовник.

Казват, че населението на света продължавало да се увеличава. Уж ставаме все повече и повече. А всъщност сме все по-далечни. Помним си паролите за безбройните интернет акаунти. А помним ли как се свързваше с душата на другия?

Искате ли да ви разкажа КАК?

 

N.B. МОЛЯ ПРОДЪЛЖЕТЕ ДА ЧЕТЕТЕ, САМО АКО ОТГОВОРЪТ Е ПОЛОЖИТЕЛЕН!

 

Способността за емоционална връзка с другия се нарича емпатия. На български думата е съчувствие т.е са си заедно с чувството, а на немски е „в чувството” т.е да влезеш в него (което понякога е доста по-сложно от това да влезеш в интернет).

И как всъщност да влезем в емоционалното състояние на другия или поне да го проследим?

Стъпките са няколко и започват с това да можем активно да преместим вниманието си от ума към сърцето. От констатацията си за случките в нашия живот към емоционалната краска, която те оставят в нас ( как се чувстваме и какво ни се утаява в душата от случилото се). Защото преди да съумеем да се свържем с някой друг, трябва да имаме добра емоционална комуникация със самите себе си. Няма как да разберем какво е за другия да е тъжен, притеснен, обиден и гневен, ако преди това не сме чули тези неща как звучат в нашата душа.

Понякога си мисля, че избягвайки да се свържем с другия, ние всъщност избягваме да се свържем със себе си. Избягваме да навлезем в душите си, защото може би ни е страх от това, което ще заварим там. По-лесно е да потърсим отговорът за главоболието си или неприятната тежест в гърдите в мрежата пред това да го потърсим в дълбоко в себе си. КАК СЪМ? КАК СЕ ЧУВСТВАМ ТУК, ДНЕС, В ТОЗИ МОМЕНТ? КАКВО ЗВЪНИ ВЪВ МЕН, КОГАТО ШЕФЪТ МЕ ЗАТРУПВА С РАБОТА, КОГАТО ДЕТЕТО СЕ ОПИТВА ДА МЕ ЛЪЖЕ, КОГАТО ПАРТНЬОРЪТ МИ ОТНОВО НЕ МИ ГОВОРИ, А ПРИЯТЕЛКАТА МИ ОТ ДЕТИНСТВО (един от малкото хора, които познавам от офлайн запознанство) Е ПОЛУЧИЛА НАЙ-ПОСЛЕ ВИЗА И ЕМИГРИРА ЗА КАНАДА?

Белята идва от там, че обикновено не знаем какво да правим с тези чувства, когато ги идентифицираме. Научили са ни единствено да ги преглъщаме като болкоуспокояващи и антидепресанти със солидно количество кафе, алкохол, заетост и наивнитет, че „ще ни мине”.

А дали има и друг вариант? Дали бихме могли, чисто експериментално, да позволим на това чувство в нас да си съществува? Бихме ли могли да се сприятелим ( не да се привържем) с болката, тъгата, притеснението, безпокойството и перманентната раздраза от всичко и всички? Бихме ли могли да им дадем шанс да ни обяснят, защо са наши спътници точно в този етап от нашия живот и на какво евентуално биха могли да ни научат?

И това е само първата стъпка!... И с нея стъпките към другия не свършват, а продължават да се усложняват. Няма да ви залъгвам, че е лесно, защото не е. Но пък в края на пътя, за онези, които дръзнат да го извървят докрай, е прекрасно.

Следващата стъпка е свързана с това да загърбим собствения си егоцентризъм и да насочим вниманието си от нашата уникална персона към уникалната същност на другия. И като казвам да насочим вниманието си нямам предвид просто да го гледаме в очите. Освен погледа, за да успеем наистина да се свържем с другия е необходимо да насочим към него и умът и сърцето си. Без да бръщолевим небивалици. Без да го прекъсваме с констатации „а да знаеш пък на МЕН к’во ми се случи”, „ когато АЗ бях в подобна ситуация”, „ако Аз бях на твое място” (или пък да си ги чекваме на ум). Не е нужно да търсим поле за изява на своята уникалност и опитност. Нужно е просто да дадем пространство на уникалността на другия да се прояви. Да присъстваме за него, а не за себе си. Да извървиме, в своето съчувствие, пътят на неговите случвания и чувствания, а не на своите.

И тук идва най-трудната трета стъпка: слушайки думите му, да чуем музиката на душата му. Да чуем акордите на всяка емоция, която прелива от неговото отворило се към нас сърце и да позволим тази музика да отеква в нас и да се настани уютно в пространството по-между ни…

Разбира се, че е по-лесно да лайкнеш  „It’s my life” на Бон Джови, но както казах е неописуемо прекрасно, ако можеш да си позволиш да преживееш Валс №2 на Шостакович в душата на другия.

Facebook

Абонамент за новини

Име:
Email:


Online консултиране

Повече информация ТУК

Съвети

Мечтата е само мечта. Целта е мечта с краен срок. Превръщането на мечтата в цел е пътят й към реалността.